Пътеписи

    © Сабина Маринова

    В резултат на опитите ни да изядем половин Истанбул стават ясни няколко неща. Първо, обилна закуска за трима в „Мурат Мухаллебиджиси”, известно заведение в нашия любим „Кадъкьой”, излиза еквивалента на малко повече от 15 лева. Пица „Неаполитен”, плодови кремове, баница, чай и салеп – традиционно турско питие, бяло на цвят, гъсто и сладко. Горе-долу толкова излиза и следобедното похапване на сладкиши за четирима в „Къйъ Пастанеси” в Пендик, азиатската част на града. (Невероятно, нали? Кеф ти Азия, кеф ти Европа, и всичко това – две в едно, досущ като в прочутото клише!)

    Но лично на мен едно от най-любимите ми заведения е „Фатих Наргиле&Кафе” – точно на моста „Галата” в квартал „Еминйоню.” То е истински хит сред младежите. Хубава вечеря в него струва 30 лева. Поне половината сепарета на втория етаж са заети от влюбени двойки, които играят на табла, пият черен чай, пушат наргилета или просто се държат за ръцете, загледани в завладяващия здрач над Мраморно море. А картината наистина е вълшебна – преминаващите кораби, играта на светлините по започналата да потъмнява вода, дълечният „Кадъкьой”, сияещ като скъпоценен камък на отсрещния бряг...И всичко това на фона на затрогващи до дън душа турски любовни балади, в които, доколкото успявам да схвана, се разказва за това, как „не мога да те обичам, защото си любима на моя приятел...”

    Да пушиш наргиле тук струва 5-6 лева. Има най-различни вкусове: ябълка, ягода, тютюн, капучино, мента, банан, пъпеш, вишна, роза. Препоръчват ни ябълка. По околните сепарета са се изтегнали млади мъже и жени, някои от които носят забрадки. Те пушат с вид на ветерани, докато ние се задавяме от кашлица. Това предизвиква усмивки. За кратко. В крайна сметка намираме се в Истанбул. Тук нищо не е прекалено странно. Макар че на мен ми е странно. Поне в началото, преди да попътувам из Европа. Хлябът по заведенията е изключително пресен, безплатен е, поднася се с храната или пък просто стои на масата в панерче и никой не брои с колко филии си набутал фирмата. На много места се предлага и безплатен чай. „Фатих” не правят изключение. Симпатията на сервитьора (в мегаполиса няма сервитьорки), който усмихнато и дяволито ме гледа в очите, стига до там, че ни предлага втора чаша, този път – ябълков.

     


    Всичко в турския мегаполис е подчинено на алъш-вериша, вадят ти душата с памук
    30 лева излиза обилна вечеря за трима, за 15 закусвате супер


    © Сабина Маринова

    Задавали ли сте си въпроса, какви са приликите между българския и турския народ? Ако е така, сигурно сте стигнали до заключението, че едва ли могат да се изброят. Защото са много. Повече, отколкото очаквате на prima vista. Но ако трябва да се спрем на най-любимите ни две от тях, то това със сигурност ще бъдат невероятните, направо смайващи, гостоприемство и любезност, с които турците посрещат гостите си. Всъщност, с риск да дръпнем за опашките крайните националисти, може да се каже, че те дори надминават в това отношение. Защо ли? Ами, много просто. Липсват им широките прояви на станалата типична у нас българска набурсученост. 

    Истанбул, Турция

    Семейство Джемил и Ренгинар Кираз са още едно доказателство за казаното по-горе. И двамата са родени в България. Като деца са се изселили с родителите си. И двамата са млади, хубави, образовани, амбициозни. Ренгинар (или Рени, както я наричаме) работи като медицинска сестра, а Джемил е преподавател по философски науки в едно частно училище в Истанбул. Дотук – нищо странно, нищо особено, нищо, което да се набива в очи. Странното е в начина, по който стана запознанството ни преди тринайсет години. Запознанство, което по стечение на обстоятелствата прерасна в едно необикновено приятелство.

    Джемил, на когото България наистина много му липсва, поддържаше доста оживена кореспонденция с учителя си от детските години. Ходеше в Желязната църква, за да упражнява българския си и бе помолил възрастния човек да го запознае с някое българче. Именно чрез него стана срещата ни...

    И ето ни една щурава интернационална компания – аз, редакторката на Ekskurzii.com, Йоргос, гръцкият младеж, чиято страст е пътуването, и семейство Кираз – наши гидове в истанбулските потайности, с част от които ще се опитаме да ви запознаем!

    Желаете ли да се отправим на едно кратко, но вълшебно пътешествие до Египет? Просто затворете очи и потънете в чувството... Някои от вас ще си спомнят. Великолепие. Древност. Прах и пясъци. Изтлели папируси. Голотата на робите и жреците с прекрасни тела, сякаш излети от бронз... Древна култура, която, както се твърди, е пряк наследник на тази на атлантите. Вярвате ли в това? Взрете се в невероятните й чудеса и преценете сами...

    http://www.youtube.com/watch?v=Dnsw39pz7Cc

    © Кирил Тенев

    Прибирах се. Бях в старата столица Търново и ми престоеше преминаване на Балкана по пътя към Хасково. Денят беше хубав, топъл и свеж майски следобед. Пътят сух и чудесен за пътуване. Не знам само кой дявол ме накара да сменя обичайния си маршрут. Вместо през лекия, приятен Хаинбоаз някак без да искам свърнах към Габрово и прохода Шипка. Не обичам този проход още от времето, преди да взема шофьорска книжка, когато съм минавал през него с баща ми. Не го харесвах заради многото остри завои и пъхтящите тежкотоварни автомобили по тях. “Нищо – помислих си, – скоро не съм минавал оттук. Тъкмо ще разнообразя маршрута. Толкова години подред – Русе-Хасково все през Хаинбоаз, този път нека да е по-различно.” Настъпих педала на газта и поех спокойно към прохода.

    Както винаги Балканът ме посрещна с чудесни гледки към зелените си склонове и баири. Въздухът – свеж, изпълнен с аромати на цветя и горски билки – ме накара да отворя прозорците на колата и да намаля скоростта до приемлив минимум така, че да не преча на никого. Автомобилът ми беше в перфектно състояние, двигателят работеше чудесно с предостатъчна и дори излишна мощност за стръмното изкачване към превала. Радвах се как леко и безпроблемно влизам в поредния завой и излизам без никакво затруднение. Дори започнах да се чудя защо ли толкова много съм отбягвал този проход, след като явно не е чак толкова труден и опасен за преминаване. Подсмихнах се под мустак и затананиках някаква песничка заедно с радиото. Имам си една любима фраза, за която често се сещам: „Щастието не е на върха на планината, а по пътя до там.” В този момент бях щастлив и се радвах на изкачването към върха. Но по този път има опасности, трябва да се внимава, а аз забравих това правило, омаян от красотата на природата, аромата на билките и птичите песни...

    На разходка с Траби © Кирил Тенев   Винаги съм обичал риболова, но пък никога не съм имал претенциите да бъда особен капацитет в тази област. Не мога да се похваля нито със значителни познания, нито с големи количества и размери на уловената риба, нито с притежаваните от мен рибарски такъми. Затова пък като любител риболовец имах нещо много ценно, предизвикващо завист у мнозина колеги – имах трабант. Този нищо и никакъв картонен автомобил беше просто невероятен за тази цел. С лекото си, малко и непретенциозно купе той бе способен да преодолее всякакви препятствия, да се провира през тесни места, откъдето и джип не можеше да мине. А ако някъде се случеше да забуксува или да затъне, не беше никакъв проблем – човек можеше и сам да си го избута от калта. 

    Случвало се е с тази кола да се измъквам от невероятни дупки в буквалния смисъл. Като онази дупка насред една ожъната нива. Рано сутрин, забързани с колегата да изпреварим изгрева, с разпънати въдици на уреченото място, изоставихме черния, утъпкван път към язовира и хванахме направо през нивата. Там някъде, незнайно от кого и защо, беше изкопана въпросната яма. Може би военните са правили нещо като окоп. Житото пораснало, комбайнът минал и подстригал класовете в дупката наравно с тези от нивата.  На развиделяване и на фарове е невъзможно да усетиш разликата в терена. Така трабантът заби муцуна, изправен перпендикулярно под ъгъл почти 90 градуса в дълбоката дупка. Двамата с колегата се друснахме и поуплашихме здраво, но се разминахме само с изненадата и абсурдността на ситуацията – насред сто декара нива да има една дупка и ние да паднем точно в нея. Рибарският ни будалък и ентусиазъм ни спаси. Напънахме здраво мускули и двамата сами успяхме да избутаме колата обратно на равното.