Пътеписи

    Както ни учи историята през вековете множество империи са се възкачвали и падали. Много владетели са искали да владеят света и почти са успявали. Но само почти. Защото светът е твърде голям, за да може да го впримчи в своя стереотип само една нация. Колкото и провинции да погълне. А хората винаги са били бунтари по природа и колкото и една нация да е напредничава, модерна, неподтисническа, все ще се намери група, която казва, че народът е под игото на някой владетел. Не че историята не познава много такива случаи. Но хората като цяло не са създадени, за да се подчиняват. И все пак историята ни говори друго – едни от най-големите империи, оставили дълбока следа в нейната магистрала, са съществували достатъчно дълго, за да сложат началото на много неща – религия, традиции, ритуали по дадени земи.

    След целият този леко безсмислен увод мога да кажа с думи прости, че моята простовата душа е впечатлена от екзотиката на източните империи. Като Персия. Да, безспорно тук има пръст играта и филмът, създаден по нея. Става въпрос за Принцът на Персия. Но по-важното е, че филмът, който откъм реплики и ефекти не е кой знае какво, все пак може да накара да се замислите за постиженията на древните цивилизации и дали в някои отношения не са много по-напреднали. Така или иначе, обаче е доста интересно да се гмурнем във вълните на времето, макар и само чрез останките от една велика империя.

    Персия е била една от най-големите държави в древния свят. Обхващала е днешните държави по цялото продължение на Иранското плато, Мала Азия, Египет и Европа. Ако погледнете картата на древния свят, Персия прилича на едно голямо, продълговато влечуго. Хиляди търговски пътища са минавали оттам и заминавали извън Персия. С право може да се каже, че това е било едно от търговските и културни средища на Древния свят.

    Тъй като обаче мен предимно ме занимават тайнствените сили в тази вече изгубена империя, ще си говорим за богове и чудни, митологични създания.

    Според персийските вярвания, първото, което било сътворено от света, било небето. То е описано като празна, мидена черупка. След небето е сътворена водата, след това била земната твърд. Първоначално според персийците, земята била плоска и гладка, без абсолютно никакви планини или други неравности. А слънцето стояло непрекъснато в небето, както по обяд препича. След това растенията и животните били създадени. Човекът е шестото поред създание, което е сътворено, а последното – седмо е бил огънят. И след това животът започнал. За персийците, числото седем е много важно число. Например те вярвали, че Светът бил разделен на седем области /каршвар - karshvar/, които са се образували с първият дъжд. Във всяка една област живеели различни създания. Човекът, естествено, населявал най-голямата част от Света – кхванират /Khvanirath/. Което тук е леко нелогично, като се има предвид, че почти всяка империя отдава голяма почит на боговете си, явно персите са харесвали преди всичко себе си, което не е голяма изненада.

    В хрониките на Зороастролозите, чиито текстове редица учени са изучавали, се казва, че върховният бог на персите, нещо като Зевс, Йехова, Аллах и Господ-Бог, е бил Ахура Мазда /Ahura Mazda/ или в превод – Мъдрият господар. Той е създателят на небето и слънцето, на водата и човека, на всяка жива твар, той е основният източник на божественост и доброта. Точно както са правили и много други върховни богове в други религии. Което може да ни наведе на мисълта за корените на всяка една следваща религия.

    От другата страна на божествената монета стои злото, разбира се, в лицето на Ангра Маину /Angra Mainyu (Ahriman)/, който е зъл дух, желаещ унищожението на истинския свят и вечни страдания за хората и животните. Следователно, така нареден, животът на хора и животни е вечна битка между доброто и злото, между Ахура Мазда и Ангра Маину. В борбата си срещу Мъдрият господар и неговите създания, Ангра Маину е подпомогнат от много демони, сред които най-главните са Аешма /Aeshma/, демонът на яростта и беззаконието, и Азши Дахака, който може да срещнете и в небезизвестна компютърна игра от Юбисофт. Но там са ни спестили малко ужаса – според персите, Дахака е чудовище с три глави, шест очи и три челюсти, а най-ужасното е, че тялото му е пълно с влечуги и скорпиони. Нещо, което безспорно би ме отказало за малко от гейминга.

    Трудно бих описала всички божества, герои и митове, в които са вярвали или създали хората на Персия. Мога само да кажа, че след разпадането на най-голямата империя в древността, редица богове са “усвоени” от други народи – Митра от индийците, боговете на огъня, войната и океаните от гърците и римляните, а бог на дъждовете може да срещне в тракийските вярвания. Навсякъде, където Персия е протегнала ръка е дала култура и начални религиозни вярвания, които с вековете са се превръщали в упование за цели народи. Разбира се наред с многото мероприятия в кърваво червено, които са били модни тенденции тогава. Няма какво да си кривим душата, големите империи не винаги са управлявали с блага дума и десница. Но щом погледнем това, което е останало днес – романтика и пак романтика, във вид на малко камъни и съдове от глина, нашите неприживели толкова вълнение души, освен някоя и друга одисея с плащане на сметките, копнеят да се докоснат макар и за малко до първоизточника на всичко, до Началото. Защото животът започва именно с Началото. А то е наша Съдба.

    И все пак всяко нещо си има край. Александър Македонски превзема Персия и с това слага краят на една велика ера, на величието на Зороастризма. А хиляди ръкописи са унищожени и никога няма да стигнат до ръцете на съвременния човек. Ако все пак искате да се потопите поне за малко в историята, заповядайте в Иран, стига да не ви е страх от конфликти, и вижте част от останалите паметници там.

    Забързани в ежедневието си често се случва даже да не си спомним, че трябва да си починем. Караме на батерии, които все някога ще се изтощят и тогава ще стане страшно, но не се замисляме над това, сякаш на нас не може да се случи. А колко е лесно просто да захвърлиш всичко за ден-два и да се отдадеш на пълно лентяйство или пък да обиколиш няколко селца, забравени от Бога. Повярвайте, много е лесно, стига да съберете куража и да го направите първият път. После вече няма чак такова значение.

    И като едни лентяи, ние се запътваме в една от най-далечните точки, за които може да говорим от нашето географско положение – Родопите. Разбира се трудно ще ни е да ги обиколим всичките, но и една трета от тях могат да ни напълнят с впечатления за месеци напред.

    Достатъчно е да посетим такива места като Рупите или Западните Родопи, които са известни като Земята на Орфей.

    Но нека започнем по ред. За незнайковците планината Родопи е част от Рило-родопския масив и се намира в южната част на страната ни. Заради активността на региона в дълбока древност, планините имат толкова забележителен релеф и изумяват със забележителности, които ще напълнят очите и душата ви, напълно подплатявайки вашата екскурзия.

    В Средните Родопи например може да избирате измежду посещение на страхотни пещери – Дяволското гърло и Ягодинската пещера, които са най-известните и посещавани от туристите. За разлика от величието и може би и първичната красота на Дяволското гърло, което с пълно право носи името си, Ягодинската пещера е невероятно красива, с много сталактити, които обаче не създават впечатление, че разкъсват скалата, а по-скоро за нещо неземно красиво – топло, извън времето, но не и страшно. Може да са каже, че на едно място – Триградското ждрело, Бог и Дявола са се състезавали кои ще направи по-внушителна пещера.

    Ждрелото се намира в Триградското плато, което пък се посещава от многобройни туристи, търсещи приключения и първичността на природата. Нещо, което е безценно изживяване, като се има предвид какви жилища и населени места обитаваме през по-голямата част от годината.

    Друга голяма забележителност за всички вярващи християни или просто любители на красивото, е Кръстова гора. Това е място с невероятни насаждения от букови гори, спокойствие и сякаш Божие присъствие, царят тук. Много поклонници идват тук всяка година, за да се помолят и докоснат до близо 100-килограмовия кръст, подарен лично от цар Борис III на манастира. Според легендата на мястото, на което се намира кръста има частица от кръста, на който е разпнат Исус Христос.

    В пътешествието си из Родопите не може да пропуснем и местността Рупите. Мястото сякаш все още носи заряда на голямата българска пророчица Ванга. Освен това местността, която е в близост до Сандански е известна с лековитите си горещи извори, от които бликат множество минерали, помагащи за много болежки. Има и доста санаториуми, които се възползват от богатствата на природата, като я предлагат на туристите. Някога Родопите са били действащ вулкан. В дълбока древност след множество изригвания, на повърхността избиват минерални извори с температура от 75 градуса по Целзий.

    Каквото и да кажем, думите ни ще са бедни и няма да стигнат да опишем това национално съкровище, което трябва да пазим. И ако ви трябва промяна, разтуха и просто просветление и място, където да се заредите с оптимизъм и нови сили, то това са точно Родопите с неговите чисти местности, гори, сякаш излезли от приказка, и скали и пещери като от древността. Определено след това ще се почувствате нов човек .

    От време на време ми минават някакви странни мисли в ума, като например, защо най-големите забележителности от нашата красива родина се намират в Родопите? Не че завиждам, ама така някакси би било добре и ние в Централна България да си имаме нещо невероятно като една свястна пещера например. Аз обичам да се свирам в разни дупки, не знам това е по-силно от мен и често съм изненадвала съпружеското тяло с желания като да отидем в най-дълбоката дупка или да поразгледаме “камънаци”, както той се изразява.

    Както много праволинейни хора, които обичат да гледат в настоящето и бъдещето, и той не може да разбере какво толкова му е интересното на миналото. Ами че нали си е минало, за какво ти е да го знаеш? Да, но ако не знаеш миналото си, тогава как ще живееш в настоящето? Така смятам аз. И тръгваме да изследваме най-голямата пещера в наш'та китна родина – Дяволското гърло. За пръв път ще я посетя и започвам да се чудя, дали наистина е дълбока, колкото тази част от сатанинската анатомия, та носи това наименование?

    За незапознатите, като мен в началото, Дяволското гърло се намира в покрайнините на с. Триград, което пък се е сгушило уютно в полите на Родопите, отцепило се от съвременната ни цивилизация. Там може да се насладите на чудесна почивка – тихо, спокойно и сред красотите на природата. Почти не ви се тръгва след това за шумотевицата на големия или дори и малкия град.

    Както научи моето любознателно същество, името на пещерата са я дали местните хора. В основата на пещерата, Триградската река, дала и името на селото, губи полите си, в тъмните и незнайни бездни на пещерата. Тя прекосява цялата пещера. От другата страна, където се намира изхода на “Гърлото” излиза и реката. Нашите предци няколко пъти си направили експерименти и пускали различни предмети от едната страна на реката, чакайки да излязат от изхода. Нищо, обаче влязло в пещерата през реката, не е излизало – нито дори големи предмети като откършени дървета от скорошна буря и др. Нищичко. Това навело хората на мисълта, че има нещо дяволско в цялата работа, и нарекли пещерата Дяволското гърло. Това обаче е само една от легендите.

    Пещерата е едно невероятно творение на природата и времето, доказвайки ни за пореден път, че има неща, в които човекът не може да победи. Версията за произхода й е, че се е образувала в следствие на пропадането на земни пластове. Тя е пропастна пещера.

    Основната част на Дяволското гърло е голяма зала, в която се намира и най-високият подземен водопад на целия Балкански полуостров, който си заслужава да се види на всяка цена. Това е нещо, което никога няма да забравите – шума на бучащата вода, силата на водата, която хилядолетия наред е дълбала, докато се образува пещерата. Водата и времето са образували пещерна зала, в която може да се побере катедралата Александър Невски.

    Още от входа на пещерата ще ви посрещне скално образувание на дяволска глава, която също има своята роля в кръщението на пещерата. Главата се намира малко преди входа в Бучащата зала, където е и водопадът. Второто скално образование е на мъж, в античен стил, който впечатлява с големите си размери. Той е изсечен в скалата в самата Бучаща зала. А точно преди да излезете отново на дневна светлина, по витите стълби може да видите малък олтар на Света Богородица, издълбан в малко изворче, където много вярващи или не чак толкова вярващи, оставят по монетка и отправят молитва за благополучие и късмет на близки и роднини.

    View the embedded image gallery online at:
    http://ekskurzii.com/world-sounds?start=10#sigFreeId71d44fe13a

    Има една тракийска легенда, която твърди, че именно оттук Орфей слиза в подземното царство, на Хадес, за да спаси любимата си Евредика.

    Можем да говорим толкова много за необятността и красотата на природното ни богатство на Дяволското гърло. Но никога няма да можем да опишем всичко. Затова ще ви кажа само, че бих ходила там всяка година по няколко пъти, това е мястото, което ме кара да се замислям за живота, и което ме кара да вярвам, че съм се докоснала до мистичното, подземното царство. За момент даже си помислих за Фауст. Защо? Ще трябва да го посетите, за да разберете.

    Мразя да спя в автобус. Щото не мога да спя. Слизайки на гарата в Бургас се прозявах като караконджул, и то явно много екзотичен и перспективен караконджул с раница, защото 2-3 местни таксиджии веднага ме питат „Where are you from”, а друг мил човечец иска да му уедря куп десетолевки на по-едри банкноти или валута, ако имам. Ми, нямам. Не, че нямам, но нямам. Сигурно щях да съм на печалба, но туристите сме идиоти. Започнало се е още с Двуцветко, първия турист от Света на Диска (справка – Тери Пратчет, „Цвета на магията”), така е и до днес.

    Докато стигна градската градина (все така красива, както я помня от дете), вече съм изплюскал закуската от една шоколадова кифла. А удоволствието топлите морски вълни да ти измият опесъчените крака е само на 6 часа от София. От 7:20 до 7:40 АМ все повече млади и ентусиазирани пенсионери се появяват на плажа, извършвайки бодра физзарядка по бански, надъхани като за манифестация под мъдрото партийно ръководство от отминалите дни. Май е време да се изнасям да снимам.

          Колко вида пътуване може да има? Задавам си този въпрос, заради мислите, които нахлуват, когато "разглеждам" тази дума.  Кое по-напред.
          Пътуването към себе си, в патос, било смешен или противен за някой страничен наблюдател; в проза, която рисува пустиня в душичката ти или най-добрия вариант - в свободен полет, ама нагоре. И още куп подобни нюанси. Обаче днес не ми се получава пърхането с крилца, пък и не ми се задълбава във вътрешните пластове на егото. Само това ми липсва...
          Днес си припомням истинското пътуване. От точка А до точка Б. С куфар. За удоволствие. На непознато място. Този вид пътуване за мен е като въздуха - основен елемент, който ме зарежда за живот. Това монтира усмивка на лицето ми в ден като днешния, когато се чудя как допускам злободневни гадорийки да ми изсмукват силите. Е, може би е като въздуха за китовете хахаха - една глътка за дълго време... Мда, поне веднъж на всеки 12 листа от календара някъде по-далеч. Без екскурзовод и без преводач. Обичам онези моменти, в които намирам картата на избраното място и проучвам къде ще оставя невидими стъпки. Те са като нишки във времето между красотата, сътворена природата или от други хора и един безбрежен океан на моята собствена, вечна свобода...
           Гората отстъпва на постепенно оголващ се пейзаж. Далечен връх. Скали и въздух, труден за дишане. Почти си птица, високо над бита. Краски -  според  любимия сезон - зелено или пък искрящо бяло.
           Град. Погледът се храни с прекрасни символи от камък и метал, надживели вековни империи и безкрайни реки от човешки съдби. Модернистични сгради в конфликт с естетиката, дали ще ви виждат очи след стотици години и с претенциите си за технология ще избегнете ли заводите за рециклиране? Съмнявам се...
          Хоризонт. Убийствено синьо море, цветът и ароматът ти изтриват всяка излишна мисъл. Малко пясък в обувките, който с нежелание изсипвам дни след завръщането си.
          Това е пътуването, кръв във вените, батерия за живот.
          Ще постоя за известно време тук, докато правиш неуспешни опити да ми се качиш на главата отгоре, до следващия самолетен билет.

    Снежанка Алексеева

    © 2004 - 2016 Ekskurzii.com. All Rights Reserved.