Истанбул – раят за милионери, лакомници... и вампири - II част

    © Сабина Маринова

    В резултат на опитите ни да изядем половин Истанбул стават ясни няколко неща. Първо, обилна закуска за трима в „Мурат Мухаллебиджиси”, известно заведение в нашия любим „Кадъкьой”, излиза еквивалента на малко повече от 15 лева. Пица „Неаполитен”, плодови кремове, баница, чай и салеп – традиционно турско питие, бяло на цвят, гъсто и сладко. Горе-долу толкова излиза и следобедното похапване на сладкиши за четирима в „Къйъ Пастанеси” в Пендик, азиатската част на града. (Невероятно, нали? Кеф ти Азия, кеф ти Европа, и всичко това – две в едно, досущ като в прочутото клише!)

    Но лично на мен едно от най-любимите ми заведения е „Фатих Наргиле&Кафе” – точно на моста „Галата” в квартал „Еминйоню.” То е истински хит сред младежите. Хубава вечеря в него струва 30 лева. Поне половината сепарета на втория етаж са заети от влюбени двойки, които играят на табла, пият черен чай, пушат наргилета или просто се държат за ръцете, загледани в завладяващия здрач над Мраморно море. А картината наистина е вълшебна – преминаващите кораби, играта на светлините по започналата да потъмнява вода, дълечният „Кадъкьой”, сияещ като скъпоценен камък на отсрещния бряг...И всичко това на фона на затрогващи до дън душа турски любовни балади, в които, доколкото успявам да схвана, се разказва за това, как „не мога да те обичам, защото си любима на моя приятел...”

    Да пушиш наргиле тук струва 5-6 лева. Има най-различни вкусове: ябълка, ягода, тютюн, капучино, мента, банан, пъпеш, вишна, роза. Препоръчват ни ябълка. По околните сепарета са се изтегнали млади мъже и жени, някои от които носят забрадки. Те пушат с вид на ветерани, докато ние се задавяме от кашлица. Това предизвиква усмивки. За кратко. В крайна сметка намираме се в Истанбул. Тук нищо не е прекалено странно. Макар че на мен ми е странно. Поне в началото, преди да попътувам из Европа. Хлябът по заведенията е изключително пресен, безплатен е, поднася се с храната или пък просто стои на масата в панерче и никой не брои с колко филии си набутал фирмата. На много места се предлага и безплатен чай. „Фатих” не правят изключение. Симпатията на сервитьора (в мегаполиса няма сервитьорки), който усмихнато и дяволито ме гледа в очите, стига до там, че ни предлага втора чаша, този път – ябълков.

     

    Впрочем не за първи път отбелязвам – турците са пристрастени към чая, особено към черния. Пият го в промишлени количества, като го правят доста силен. Направо е чудно, че изобщо съумяват да спят! (Не, че нощният живот в Истанбул предразполага към спане.) Другото, което не пестят, е захарта. Тя стои по масите в препълнени купички.

     

    Но каква е цената на вкусотиите по улиците? (Да, изобщо не сме приключили с темата, не се съмнявайте, не се хабете, надежда всяка оставете.) Геврекът е около 30 стотинки, симитът – около 80, сто грама печени кестени са 2 лева (при 2 евро в Атина, край Каподистрийския университет). Някъде предлагат и дюнери за 0.75-1.00 лев. В Истанбул изобилства от заведения тип „симит сарай”, в които се продават най-различни видове симит – с кашкавал, маслини, суджук и каквото ви дойде наум. (А, вече е обяд и писането на тази статия все повече започва да се усеща като съвременен, леко извратен вариант на оригиналните Танталови мъки.)

    Току-що уловената риба, която ще хапнете направо на корабчето, кръстосващо Босфора, струва около 1.50. Но най-много ни удивляват две неща – компирът и големите миди, които се продават на бройка. Първото представлява вид гигантски картоф, пълнен с най-различни видове салати, който струва около 4 лева. Мидите пък се предлагат на цена от 15 до 40 стотинки едната. Разтваряте черупката и откривате изключително вкусна сърцевина, задушена с ориз, а продавачът на място изстисква върху нея пресен лимон с цвета на гореща луна.

    Само храна ли е Истанбул, ще кажат критиците, вие луди ли сте?

    Честно ли? ДА, луди сме, но това е съвършено отделен въпрос. Така че Истанбул не е само храна. И макар че ние, точно като южноамерикански пирани помитаме всичко по пътя си, все пак между поредната захапка и преглъщането ни остава време да разгледаме по някоя и друга забележителност. Ще ни се да ви излъжем, че те са нашата основна цел, ала не сме добри лъжци. Основната ни цел е да се потопим в атмосферата – снимките, които гордо да развяваме пред приятелите си във Facebook далеч не ни интересуват толкова. Кредото е простичко: вампирски сетива и хедонизъм до дупка. Даже няма смисъл да го казваме елегантно. Най-малкото, защото просторечията и простостилието напоследък се налагат като стил, а искаме да сме модерни. ;-) 

    Въпросните забележителности не могат да бъдат обходени за няколкото дни, с които разполагаме. След 20-30 километра преход на ден; приятно, но не задължително умно дюздисана (още един хубав турцизъм) в любимите си змийски боти (явно така и не ми дойде умът в Париж три години по-късно), с цената на подлички болки в краката откривам, че съм допуснала генерална грешка. Вземете пример от парижанките, те си знаят защо. РАВНА ПОДМЕТКА, ЗА БОГА! Равна. Бог да благослови изобретателя на тази възвишена част от човешкия бит. Та... гледката замайва повече от болката в краката. „Султан Ахмет джами”, площад „Таксим” (обожавам това място до такава степен, че по-късно бях способна да позная само по звуците, къде е снимана рекламата на „Кока-кола” с поразителния ритъм от ежедневното движение – потапящ, увличащ, като барабанна красота по всичките ти сетива), „Света София”, прочутият пазар „Капълъ чарши” (тук се купува предимно топтан, или на едро, както се казва по нашему, но трябва да умеете да се пазарите; иначе същите стоки се продават по много „луксозни” бутици из страната, но на луксозни цени), крепостта от византийско време... Ако ви трябва още – има Уикипедия. Енциклопедичното изброяване не е предмет на тази статия. Целта й е да предостави повече практическа, полезна информация… и разбира се, да предизвика усмивка, осветяваща деня ви. ;-) Тук ще споменем само, че входът за „Ая София” е равностойността на 3 лева за турците и 15 за чужденците. И ако ви се струва нечестно, кажете, напомня ли ви това на различните цени за българи и чужденци по нашите хотели? Сумата включва и разрешението за правене на снимки.

    Видяното вътре си заслужава. Между дебелите каменни стени на храма цари студен полумрак. И безвремие. Или по-точно казано – чувствителният може ясно да усети наслагването на темпоралните пластове и да прозре през ехото в тях. Самото темпорално ехо сякаш придобива плътност, става почти видимо за обикновеното физическо зрение – това често се случва на такива места, които, подобно на сърцевината на зелка, която разлистваш и разлистваш до безкрай, крият в себе си холографния спомен за това, което е било или изобщо някога ще бъде. Особено чувство, което те приканва да потънеш. Ала и малко плашещо. Но отвореното съзнание успява да възприеме сигналите, извличайки необходимата мъдрост.

    В зависимост от реставрационните дейности можете да видите как към купола се издига главозамайващо скеле. Странно, но има толкова много туристи – японци, китайци, французи, германци, руснаци, накратко – всякакви националности, а е толкова тихо. Сякаш древните стени поглъщат звуците или пък самите посетители, изпълнени със страхопочитание, не желаят да нарушат привидното спокойствие. Има нещо светотатствено в това. Без връзка с богове или религии. Но тишината на времето, което поглъща, надхвърля всяка друга тишина във Вселената. Само високо под купола отекват приглушените до шепот гласове на реставраторите. Можеш да си кажеш, че идват от друга реалност – така е високо е скелето.

    Усещането да вървиш по стъпките на толкова велики владетели е особено. И точно тук, в „Ая София” се запознавам с Александър и Слав. Случайна (или навярно не?) среща в мегаполиса, сред стените на самото безвремие и едновременно с това – в сърцето на цялото време. Двамата са дошли от Одеса, специално за да се запознаят с древните стенописи на храма. С изненада разбирам, че Слав е българин, завършил е иконография във Велико Търново. А Александър (какво наистина прекрасно име) има същата специалност. Занимават се с реставрация на стенописи в Одеса. Бих желала да поговоря повече с него, но някакъв естествен свян ме възпира. Дори не оставям визитка. Сега осъзнавам, че трябваше... Неслучайните срещи се познават по чувството. Хората или местата, които крият отговор за теб. Хладният полумрак на „Ая София” сигурно носи магия. Навярно ти помага да се вгледаш по-добре – и в себе си, и в другите до теб. Кой знае, може пък момчетата да прочетат това и да ми пишат? Където и да търсят щастието си по белия свят. Надявам се да го намерят. Искрено.


    © Сабина Маринова, текст
    © Адриана Георгиева, снимки

    © 2004 - 2016 Ekskurzii.com. All Rights Reserved.